Тайландка пред Bulgariautre.bg за опустошителните вълни, отнели живота на хиляди през 2004 г.

Аиша е 42-годишна тайландка, която по време на опустошителното цунами през 2004 е била на едно от най-опасните места - Ко Пи Пи Дон.  Именно това е един от най-пострадалите острови, малцина са спасилите се от двете гигантски вълни, връхлетели райския кът от двете му страни.

Ето нейния разказ за тази трагедия, сполетяла света точно на Коледа преди 8 години.

Савадиха (здравей – бел.ред.) Аиша, предполагам, че няма да ти е лесно да говориш за преживяното?

Савадиха! Няма проблем, не ми тежи да си спомням и да се връщам назад. Все пак това е животът, а смъртта е част от живота, нещастието, бедствията, всички хубави и лоши неща са част от живота, така мислим ние тайландците.

Къде беше на 26 декември 2004 година, когато гигантско цунами връхлетя цялото западно крайбрежие на югоизточна Азия?

Работех, бях на своя пост. Вече десета година бях на Пи Пи, прекрасен остров. Отговарях за касата и парите в една туристическа фирма, занимаваща се с организирането на пътувания, екскурзии и пътешествия с лодки в Андаманско море. Ние пращахме хората на най-различни обиколки по островите около Пукет.

Къде се намира твоят офис?

Точно до плажа, на 100 метра от морето.

Разкажи ми какво се случи?

О, беше спокойна сутрин, нямаше много туристи. Предишната вечер всички празнуваха Коледа до късно. Изпи се много алкохол, така че навън бяха само местните. Е, имаше и разни семейства, които бяха празнували по-умерено.

Изведнъж всичко утихна, не бях чувала толкова оглушаваща тишина, надигнах се от бюрото си, за да видя какво става. Видях, че всички бяха спрели и гледаха към морето.

Излязох и тръгнах към плажа, водата се бе оттеглила нетипично навътре и бе оголила 100 метрова ивица пясък. Някои хора тръгнаха към водата, беше им станало много любопитно. После забелязах нещо като пропаст във водата, сякаш морето се разделяше, в следващата секунда видях огромна стена от вода да се носи към сушата и към нас. Имаше няколко лодки в морето, които просто изчезнаха когато вълната ги застигна.

За разлика от другите, които тръгнаха към водата, моят инстинкт беше да бягам, извиках им да се връщат и хукнах. Пробягах стотина метра и се сетих, че оставих касата в офиса отключена. Върнах се бързо, в този момент вълната вече бе стигнала до плажа, помиташе всичко, хората които бяха там, маси, шезлонги, чадъри.

Хукнах отново, но тя ме настигна, макар че вече бях доста далече от плажа, носеше всичко което е срещнала по пътя си. Една греда ме удари през краката и паднах.

В този момент заприижда и друга вълна отстрани, бях паднала и се чудех за какво да се хвана когато пред мен изплува тялото на човек с разбита глава, явно беше загубил съзнание и се беше удавил или щеше да се удави. Водата започна да ме блъска...

Какво си помисли тогава?

Казах си, че няма да се оставя да ме убие морето, това море, което толкова време ме е хранило.

Работя дълго време в туризма и по островите. Затова набрах сили, изправих се и успях да се измъкна. Хукнах да бягам към най-високата точка, един връх, на който водим туристите да видят панорамната гледка на Пи Пи Дон. Докато бягах се сетих за един доктор, който беше предупредил за голямо цунами преди 6 години, тогава хората се качиха на високо, но нищо не се случи. Но ето, че 6 години по-късно ни сполетя. Тогава този човек го изгониха от университета, а още тогава той настояваше да се направи система за ранно предупреждение.

Какво ставаше около теб докато бягаше?

Колегите ми от офиса и много други хора крещяха, пищяха и бягаха. Имаше ранени, голи, хора без дрехи. Водата ги влачеше, някои бяха напълно безпомощни. Тогава се сетих за съпруга ми, той също работеше на острова, на плажа караше такси. След десетина минути го видях, че се задава по пътя към хълма и се успокоих.

Когато се качихме горе ми отне часове, за да се успокоя. Той ми разказа ужасяващи гледки. Каза ми, че видял моя приятелка, която беше бременна, прободена от остър шиш в окото и мъртва, друг колега от съседния офис се е оплел и се обесил на кабелите на някакъв стълб. От горе се виждаха ужасните последствия, едва тогава разбрахме, че островът е бил ударен от две огромни вълни, от двете страни. Имаше много поражения, много хора загинаха. Беше ужасяващо.

Колко висока беше вълната?

Един от хотелите на плажа бе наводнен до втория етаж, значи поне 8-9 метра, щом е имало хора, обесени на кабелите на стълбовете.

Но хората, които са спели в хотелските си стаи, са оцелели

Ами, не е точно така. На Пи Пи има само няколко хотела, голяма част от настаняването е в бунгала по плажа. Който е ходил знае колко е красиво там и всички искат да са на плажа. Затова много хора са умрели, докато спят, водата е връхлетяла в бунгалата им и ги е удавила.

Какво стана тогава, имахте ли някаква връзка с останалия свят, с Пукет или Банкок?

Не, телефоните не работеха, водата беше отнесла много от комуникационните съоръжения на острова или мрежите бяха претоварени. Мъжът ми имаше едно малко уоки-токи, през което за малко успя да говори с хора долу, те му казаха че е голяма трагедията и да стоим там до следващия ден.

И какво стана, спахте там горе?

Не можахме много да спим, бяхме налягали по земята върху алуминиеви плоскости за покрив, свалихме ги от едни беседки. Вечер горе е страшно и студено, има огромни змии, слава богу не ни закачаха, но спяхме с тях. Човек, змия, човек, змия, горе долу така се бяхме наредили по земята.

Какво беше настроението около теб?

Всички бяха много притеснени, всеки разказваше какво е видял. Всеки питаше за някого, търсеха се един друг. Моята най-добра приятелка не знаеше какво става с 5-годишната й дъщеря, беше много разтревожена, постоянно плачеше, не можехме да я успокоим. После се оказа, че е загинала, много деца загинаха. Те са безпомощни във водата, малки са и вълната ги отнася много лесно. А децата са по цял ден на плажа, те обожават да си играят с пясъка и водата, но нямат сили да се спасят от стихията. Много родители, които изгубиха децата си тогава, после осиновиха осиротели при цунамито деца. Аз се притесних за моята лодка, имам лодка носи моето име – Аиша. Вълната я беше отнесла, нямаше я, след една седмица мъжът ми я намери на 3 километра в един друг залив на плажа, запокитена и обърната на пясъка. Дърпаха я с две други лодки за да я вкарат във водата. Но беше здрава, само малко очукана.

Кога слязохте долу?

Аз слязох в 4 сутринта, видяхме, че дойде кораб, прелитаха и хеликоптери на армията.
Веднага тръгнах за Ко Яо Ной където е семейството ми, за щастие понеже острова се намира в залива Пангнга нямаше големи поражения.

Сънувала ли си кошмари след това?

Сънувала съм какви ли не неприятни неща, вследствие на преживяното, а и заради разказите на другите, после всичко това ти се отразява на съня и на цялото ти състояние.

Колко време ти трябваше да го превъзмогнеш?

Знам ли, отиде доста време докато спомените избледнеят, но има някои много ярки, които си остават в главата ми.

Плакала ли си заради цунамито?

Плакала съм за близки и приятели, но само веднъж или два пъти.

После върна ли се на работа отново на Пи Пи?

Не, отидох след една седмица само да върна ключовете.

Какво видя, беше ли здрава касата в офиса, парите там ли бяха?

О, всичко беше разрушено, стъклата ги нямаше, бюрата, касата всичко беше отнесено... После разбрах, че са намерили касата на 500 метра от офиса, а това е голяма тежка стоманена каса.

Повече не отидох да работя на Пи Пи, сега съм тук (Ко Яо Ной) въртя този комплекс с бунгала на плажа, който виждаш. Доволна съм от живота, повече от това не ми трябва. Радвам се, че мъжът ми и детето ми са здрави и има с какво да се храним.

Това е, не знам какво друго да ти разкажа за цунамито, то е като живота и смъртта, дава край и ново начало.

Сега по цялото крайбрежие на югоизточна Азия са обозначени местата за евакуация при цунами, както и на всеки 300 метра има табели с надпис: "Зона с опасност от цунами. При земетресение се отправете към високите части или навътре към сушата!"