От незнайни времена в България посрещаме 1 януари с пожеланията на сурвакарите, които и до днес обикалят домовете в първите часове на първия ден от Новата година. Този обичай е сред най-обичаните от малки и големи, без значение в кой край на света се намират. Самото сурвакане се състои в лекото удряне по гърба на съответния човек със специално приготвена за целта сурвачка. За това сурвакане домакините даряват сурвакарите с установени от традицията дарове – най-често: хляб, вино, сушени плодове, орехи, сланина и/или дребни пари. Обикновено първи сурвакат ергените. След като пропеят първи петли, те се събират на групи и тръгват по къщите.

Всяка група се състои от 3 до 6 души и има различни наименования в зависимост от региона – чета, кол, куда и др., като често сурвакарските и коледарските дружини са едни и същи. Момците обикалят наред къщите, като се обръща особено внимание на домовете на момите. На някои места само се ходи в къщите на годениците и избраниците. Подобен е случаят в част от селища в Странджа, Сакар и Пиринския край.

След приключване на сурвакането, сурвачките се оставят на място, където не могат да бъдат достигнати от човешка ръка – хвърлят се на високо дърво, на покрив, в река и т. н., а със събраните продукти децата си устройват угощение.

Произходът на обичая сурвакане е спорен, макар че неговият смисъл е ясен. Не се оспорва неговият древен предхристиянски характер, макар че няма данни кой народ, траки, славяни или прабългари са го използвали първи. Името на обичая, както и наричанията са дали основание на мнозина да свържат този обичай с прабългарите, имайки предвид името на древноиранския и индоарийски бог на Слънцето Сурья. В основата на думата „сурвакане“ стои коренът „сур“ – „огнен“, който се свързва с раждането на новото слънце.