Българският Франк Синатра зарадва великотърновските си почитатели по празниците

Васил Петров   е един от най-популярните български джаз и поп вокалисти. С богатия си тембър и кадифен глас, той става известен с прозвището си „Българския Франк Синатра".  Има многобройни концерти и участия на международни джаз фестивали, а последната награда, която печели , е  "Златно перо“ през 2014г, за изключителен принос към българската култура и изкуство .
След участие във великотърновско заведение, Васил Петров с усмивка приема да отговори на няколко импровизирани „джаз“ въпроса на Общинско радио:
 
- Как се роди любовта Ви към музиката?
 
Когато бях четиригодишен, ходих две години в английска забавачка. Там няколко пъти в седмицата идваше една акордионистка, която ни занимаваше по един час с музика и разучавахме различни песнички. Още от малък съм научил английския език, като фонетика. Така че това ми е било от полза, когато съм започнал да се занимавам професионално с джаз, и въобще с музика и пеене.Това ми е помогнало в началото. Но той Господ си знае работата – насочва хората в полета, където е полезно да пребивават.
 
- А кога проявихте интерес към джаза?
 
Когато бях на 18 години, Захари Петров – близък приятел на семейството ми, ме ориентира към джаза, защото той имаше може би една от най-хубавите колекции в София с вокален и инструментален джаз. И оттам се запалих. Преди това бях участвал в самодейни състави – в група „Орион” от 80-те. Но обърнах внимание на джаза като нещо ново, нещо което ми направи силно впечатление. После, правейки си равносметка, разбрах, че благодарение на джаза са се развили всички модерни стилове в популярната музика, в рок музиката. Затова започнах да се ориентирам към джаза.
 
- Кои бяха джаз музикантите, които Ви впечатлиха?
 
В началото слушах инструментален джаз. Много ми харесваше пианистът Бил Евънс. Първата плоча, първият албум, който чух, беше един дует – пиано и китара на Бил Евънс и  Джим Хол. Гениални музиканти! Но аз започнах отзад напред – от инструменталния джаз, после минах към вокалния. Все пак разбрах, че джазът е нещо специално, той лежи в основата на цялата музика на XX век. И е нещо много просто, много елементарно като форма, но не е за всеки. Трябва да имаш признание, за да се занимаваш с тази музика и трябва да си определен за нея.
 
- Има ли интерес българинът към джаза?
 
Вече да! Напоследък все повече и повече се убеждавам, като гледам пълните концертни зали. Особено през последните две години има огромен интерес. Някои ще кажат, че името привлича публика. От една страна е така, но от друга страна, хората обикнаха джаза и го възприеха като нещо много съкровено и нещо не чак толкова недостъпно, защото преди се плашеха, мислеха, че това е елитарна музика, която се слуша само в определени среди, че трябва да си подготвен, за да я слушаш. Но всъщност в най-добра позиция се намира публиката, която консумира музиката – те могат да се насладят на джаза изцяло. Въпреки че и ние, изпълнителите, също изпитваме удоволствие от това, че сме призвани. Защото джазът е именно изкуството на интерпретацията – ти създаваш музиката в момента. Има го авторовия текст, има я песента, написана предварително, но не е като при операта и другите жанрове, в които трябва да спазваш стриктно авторовия текст. Джазът ти дава тази възможност да създаваш в момента, да претвориш песента така, че да я направиш твоя собствена.
Тази свобода обаче зависи от възможностите на изпълнителя. Ако си талантлив, свободата не би трябвало да пречи, а само да помага. В джаза трябва да има какво да кажеш, какво да дадеш от себе си. Всяка една песен е едно представление, по време на което трябва да създадеш атмосфера и да изиграеш едно състояние – пеейки да дадеш на публиката нещо, което е само твое.
 
- Как се развива съвременната българска музика според Вас? И каква музика слушате?
 
Слушам всякаква музика, стига да е талантлива, да не е изсмукана от пръстите си, да не е самоцелна. Харесвам всички стилове. Няма лоши стилове и жанрове, има кадърни или некадърни изпълнители.
Едва ли можем да говорим за някакво течение в съвременната българска музика или по-скоро още е рано. Но от позицията на годините, които са минали, можем да говорим за това, което е било. Например Куинси Джойнс казваше навремето в едно интервю, че 40-те години принадлежат на Синатра, 50-те години на Елвис Пресли. Шейсетте години са на Бийтълс. През седемдесетте вече има много и най-различни изпълнители, като почнем от Стиви Уондър, цялата соул музика, ритъм и блус. Осемдесетте са на Майкъл Джексън, а 90-те са ялови години, в които музиката вече е изписана и по-рядко се явяват интересни образци. Затова много от музикантите се връщат към старите неща – почват да правят кавъри, съживяват стари и забравени мелодии, правят ги по нов начин. В музиката, както и в модата, винаги има една ретроспекция. Така че трудно може да се каже, че в съвременната музиката има някакъв възход, с изключение на отделни изпълнители.
 
Някои критици определят Васил Петров като "изпълнител с невероятно сценично присъствие, с кадифен глас и изключителна  красота ", който може да се сравнява с най-великите, като Тони Бенет, Бинг Кросби и Франк Синатра. Немският вестник „Echo“ пише: "Не само с гласа и топлината на ласкателния си баритон, но също така и с гладкостта и хладността на външния си вид напомня на" The Voice ".