Агресията при много от тях премина в простащина

- Владислав Миланов е доктор по лингвистика

 Завършил е българска филология през 2000 г.  Интересите му са в областта на езиковата култура, историята на книжовния език, политическата и журналистическата реч.  Създател е на Центъра за анализ на политическата и журналистическата реч.  Бил е гост лектор в Будапеща, Прага, Бърно, Краков, Рим, Лондон, Париж, където е представял дейността на центъра и изводите от изследванията на публичната реч в България

- Г-н Миланов, готови сте с ново изследване за обидите в политическата реч, какво показа то?

- С наши студенти от магистърската програма по лингвистика направихме проучване и се опитахме да извадим примери за обидна лексика, за вулгаризми. Обобщението, което направихме, е, че има думи в политическата реч, които не са регистрирани дори в учебниците по лексикология, дори в академичните учебници.

За нас лексиката, била тя оценъчна, субективна или обективна, е лексика, с нея се назовават факти. В политическата реч се измества езиковата агресия. Това ни притеснява, защото става тенденция. Непрекъснато говорим за езикова агресия. Самите политици - също. Но когато говорят за нея, подобно на всичко останало, което вкарват в политическата си реч, обезсмислиха и това понятие. Защото с него назовават всичко. А тенденцията, която ние наблюдаваме през последните месеци, е, че вече става дума не за “езикова агресия”, а за цинизъм и вулгаризми.

И малките деца ще ви кажат, че не може да се говори така! В официална ситуация хората, които ни представляват, не може да употребяват тези думи. Психолозите вероятно ще са категорични, че зад такава лексика могат да стоят само хора със съмнителен морал, проблемно мислене и личностни дефицити, които не се съобразяват с институциите, в които работят.

- В кои институции се обиждат най-много?

- Получихме сигнал от столичната община, че заместник-кметица си позволява да обиди своя подчинена. За нас това е неуместно. В парламента положението не е по-различно. Шегуваме се с нашите студенти, че искаме да стигнем до момента, в който да римуваме “политици” с “умници”, речта им да е изпъстрена с думи, които показват богата мисъл, ситуативно мислене и отговорност. Това, което наблюдаваме обаче, оказва най-ниското равнище.

От години наблюдаваме тази реч. Набелязали сме различни тенденции. Политиците не се съобразяват със ситуацията, в която се намират. Официалната ситуация изисква по-богат език, който да представя светове пред хората, да представя човек, който може да защити теза, политик, който може коректно да изслуша противниците си. Това досега не сме забелязали... Вместо това, за съжаление, стигнахме до този момент, в който да регистрираме в речта на българските политици най-обидна, най-вулгарна лексика. Не искаме да обобщаваме, че така говорят всички политици, но това е тенденция. Надяваме се регистрирането на тази тенденция от лингвистите в един момент да подскаже на нашите политици, че това вече е дъното

- Кои са политиците, които най-често обиждат опонента си?

- Ще дам примери. “Оня там, белият вожд на павианите”, казва Валери Симеонов за Волен Сидеров. Повтарят се едни и същи имена в тази “класация”. С по-силното присъствие на националистическите партии в парламента се засилва и моделът на това говорене. То не е вече агресивно, а на границата с цинизма. Когато всички декларираме, че се стремим към европейското общество, че сме държава с богата история, редно е да покажем малко повече уважение към езика си като част от тази история. Чуваме “Тиквата Станишев още не е узряла”. Ахмед Доган нарича Иван Костов “змия”. Явор Дачков казва за Бойко Борисов “свиня”. Георги Терзийски от РЗС се обръща към депутатите: “Селяни, спрете да се държите като говеда.”

Присъстват реплики, които показват обидата в най-различните ѝ проявления. Може да е обида с животни, с растения, въпросът е събеседникът да бъде иронизиран. Нашите политици не могат да покажат чрез аргументирана теза, че възгледите им са по-стабилни от тези на опонента. Като че ли сме изчерпали и политическите, и езиковите средства и сме се хванали за това, което най-лесно уязвява, най-лесно може да рани противника - обидата. Политиците

се наричат “помияри” и “мекотели”, “хищници, отворили големи уста като крокодили”, “хлебарки”, “нощни пеперуди”, “стадо безчувствени топки лой”. “Алаброс зализан” е реплика на Волен Сидеров към Георги Първанов. Пак негова е “жалки нещастни страхливци”.

Можем да си замълчим. Да кажем, че това е част от една езикова мода. Но редно ли е, когато това се превръща в пример за общността? За да направят впечатление, политиците достигат една крайност, в която не могат да намерят езика, чрез който да общуват.

Има и друг въпрос - дали не става дума за театрализирана агресия, зад която не знаем

какво всъщност стои

- Има ли сексуални обиди?

- Има много. “Каква е тази смутена сексуалност, която демонстрирате?”, “ За един мъж е важно да има гащи, както и нещо в гащите”, “Да си сложи ламарина на гъза”. Има и реплики, които дори не можем да представим... Ще засегнат силно хората, които имат усет към словото. Българинът се усмихва иронично, гледа им сеира на политиците, но си прави и изводи.

- На вас май ви е неудобно дори да произнесете някои от примерите?

- Стигнали сме дотам, че по-добре човек да си замълчи от уважение към езика, отколкото да представя политическата глупост. Тя като че ли става все по-безкрайна.

- Националистите са най-крайни, това излиза от примерите ви. Останалите словесно изящни ли са?

- Примерите ни към момента показват категорично, че националистите са най-крайни. При другите има стремеж езиковият цинизъм да се преодолее. По същество сблъсък на идеи в българската политика няма. Участниците си създадоха жаргон и използват от него клишета,

зад които уютно се крият.

Всеки ден се променят концепции и позиции. Днес политиците говорят едно, утре - друго. Езикът като че ли се обезсмисли. Думите стават все по-безсилни пред действията на политиците - вече по думите им не можем да ги разпознаем. Много манипулативно ги използват, за да представят всичко друго, но не и това, което действително мислят и правят.

- Не дадохте никави примери с президента и премиера, защо?

- При президента продължава тенденцията, която наблюдаваме от години - абсолютното неумение да представи речта си убедително. Вероятно е от хората, на които силата им не е в словото. Речта му рядко грабва. А президентската реч трябва да бъде въздействаща.

При Бойко Борисов пък очевидно сложната ситуация го провокира да слезе в ниския езиков регистър. “Всеки като дойде в Банкя, все едно е цунал папата по...” Недоисказаните реплики винаги са контекстово обвързани с вулгаризъм. “Нов музей със стари картини” си беше контекстова препратка към другоа фраза.

Примери има много. Те показват езикова безпомощност. Призовавам хората да проявяват нетърпимост към такъв тип говорене. Ако политиците чрез действителносттта, която изграждат, не показват особена грижа за човека, е редно поне чрез езика да покажат уважение.