Избрани Новини
Страната на 30-годишните старци
Сама в парка не се и обсъжда – това е дъното
ОСТАРЯХ. По-лошото е, че се изморих и се изчерпах откъм идеи как да стана по-красива, по-ценена и по-успешна още като навърших 30. След 5 години ще съм на 40, а у нас жените на тази възраст като че ли спират да съществуват.
Ако случайно имат добро самочувствие, все ще се намери някой, който да им обясни, че всяка пролет излизат „нови 19-ки”. Не дай си боже да нямаш пари, да не си омъжена или, о, не, трагедия, да си без деца - тогава си пълен пропадняк. Вариантът да те хванат как пиеш кафе (бира е абсолютно недопустимо) сама в парка не се и обсъжда – това е дъното.
На мъжете също не им е лесно. Трябва да са физически силни, психически устойчиви, финансово стабилни, сексуално активни, с чувство за хумор, хубава кола и 2 деца, момче и момиче за предпочитане. Различното при тях е, че тези изисквания са отложени с 5 до 10 години спрямо жените, биологически дори е логично. Щастливци! Жалко, че не го осъзнават и масово младите българи се тресат от панически атаки (не си го признават, ще ги познаете, като видите пръста им, тревожно измерващ пулса по всяко време на деня).
Изобщо, да прехвърлиш 30 в България не е лесно. Очакванията към теб се превръщат в разочарования, притискащи те в ъгъла като лоша мигрена. Толкова много и императивни са те, че започваш да ги припознаваш като твои си потребности и да се будиш посред нощ с въпроси тип “Дали изобщо ще имам деца”, “Личи ли ми много, че съм прехвърлила 30”, “Защо ли не приех тъпата работа със сигурната заплата в банката”, „Не е ли по-добре да спестя тия пари, а не да ги профуквам за екскурзия в Барселона”.
Та, исках да кажа, че и аз като повечето ми връстници все имам усещането как не се справям с живота. Каквото и да направя, угодия няма. Любимите ми баба и дядо искат правнуче, родителите ми искат да имам спестявания в банката, а не заем към нея, някакви непознати по улицата искат да приличам на Жизел Бюндхен, шефът ми очаква да бачкам и от плажа, даже продавачката в мола се чуди що разглеждам перфектно подредените чанти, като видимо нямам 650 лв. за най-евтиния модел. Това далеч не са едни и същи неща, но пък показват, че не покривам и минимума от очакваното от мен като към 35-годишна, и се чувствам виновна. Започвам да се чудя дали не трябва да си извънземен, за да се водиш справил се с живота. Иска ми се да кажа, че не се опитвам да оправдавам ничии очаквания и че се съобразявам само с близките ми хора. Но ще бъде лъжа. Истината е, че на 35 все по-малко обръщам внимание на наложените стереотипи, но пак ме мъчат здраво, особено тези, свързани със семейното ми положение – жизнеутвърждаващата максима, че ако не съм родила дете, съм се провалила. Например, когато познати ме попитат дали имам съпруг и деца и разберат, че още не, ахканията, охканията и съболезнователните потупвания по рамото са толкова впечатляващи, че се чудя дали пък случайно не съм им отговорила утвърдително на въпроса “След минута ли ще умреш”.
Карат ме да се чувствам и пълна глупачка, задето още не съм накарала приятеля ми да си счупи капачките, докато страстно пада на колене и ми предлага брак насред стадиона по време на концерта на Андреа Бочели утре. Вярвам, че някои хора биха сметнали за романтично ако той залитне по стълбите и падне върху публиката – така повече народ ще разбере, че аз вече съм поискана, утвърдена, единствена, нищо, че ще показвам диаманта на травматолозите в “Пирогов”, докато му лепят главата. Да съм омъжена, ме прави човек, не това, че работя на три престижни места, имам си жилище, перфектна котка, цяла стена библиотека и страхотни близки и приятели.
Липсата на съпруг и дете обаче съвсем не е най-големият ми провал като 35-годишна социално активна жена, има един куп стереотипи за „успяла”, които не покривам.
Хората живеят бързо, направо в бъдещето, опитвайки се да отговорят на очакванията към тях. Сигурно и затова остаряват бързо, и на 30 мислят, че още малко им остава и как така се провалиха, та още спят по средна ръка хотели в Созопол и пият бира на скалите, а не отсядат в луксозни вили из гръцките острови с шампанско в ръка. Това напрежение убива. Някои се пропиват, други изтърбушват кредитната карта за най-скъпата рокля, с която ще станат по-забележими, трети стават по обяд, защото антидепресантите са кофти работа, кой каквото ще да ви разправя... Животът е станал нещо като фейсбук – ако другите не са видели колко ти е релефен корема, каква кола караш, колко пари си дарил за благотворителност или как си прегърнал гаджето, значи нито тренировките имат смисъл, нито похарчените пари, нито любовта ти. И ако случайно ти си щастлив, дивеейки на концерт или на морето в кратките периоди, когато не се чудиш поне за няколко часа как още да се реализираш в тоя си живот, все ще се намери някой да ти каже, че познава един на твоите години, който чака трето дете и сменя кабриолета с втора семейна кола. Защото ТОЙ е сериозен човек, а Ти акъл още нямаш.
Именно тук бъдещето спира. Започваш да не се виждаш след 10 години. Като в лошо направен онлайн хороскоп съзираш само самота, безпаричие и безсмисленост. И именно тук има два варианта – да преосмислиш нещата и да бъдеш щастлив сега, независимо от очакванията към теб, или да започнеш отначало, дори като сервитьорка в Щатите. Не се ли отървеш от стереотипите за това кой какъв трябва да бъде на 30, 40 или 60, верен път няма. При всички положения ще продължиш да поемаш повече отговорности, отколкото ти е комфортно, надявайки се нещо в тоя живот да помръдне и да се почувстваш поне малко сигурен в утрето.
Баща ми вчера ми каза, че котка и дете бели не правели – техните издънки се наричали “котешки работи” и “детски работи”. Ако в краткия човешки живот обаче не поискаш да видиш “какво би било ако...”, въпреки страховете си от това дали ще се справиш спрямо определените стереотипи, не съм сигурна, че той би го определил като “човешки работи”. Чиста издънка ще си е.