Репортажи от червената планета

Марсиански хроники - пътепис от Изабела Шопова

Разказът е от блога на варненката Изабела Шопова, избрана за Мисията Mars One

Червено, горещо, далечно, безлюдно, безводно, пясъчно, прашно, стерилно, безжизнено, свирепо, непрощаващо. Що е то?
Марс? (Или друга червена планета?)

На снимките от космоса Австралия е червено-оранжева. Континент-пустиня посипан обилно с ръждиви железни окиси. Леко зеленясал по крайбрежието. Вътрешността е безлюдна, гореща, безводна, солена, прашна, изолирана и далечна. Най-сухият от населените континенти. Най-негостоприемният. Най-рядко заселеният. Поне така твърдят енциклопедиите и сериалите на Нешънъл Джиографик. Но подобна нелепа мисъл никога няма да ви мине през ума, ако сте пристигнали с международен полет в някой от големите австралийски градове на източния бряг. (А то, как иначе да пристигне човек?!) или сте родени в същите тези потънали в зеленина, пренаселени, шумни, мултикултурни мегаполиси. И никога не сте пътували на запад от Великата Източна Планинска верига.(Много австралийци не са. И много туристи също.)

Половината от територията на Австралия е пустинна зона. Всеки австралиец ще ви го каже. Но в повечето случаи без убеждение и без чувство. Като наизустена фраза от учебник. Като рецитация. Не от собствен опит. Защото както и в миналото, така и днес червената сърцевина на континента остава напълно скрита, непозната и непонятна за 20-те милиона австралийци, обитаващи тънката крайбрежна зелена ивица. Както и за милионите им ежегодни гости. Също като жителите на другите континенти са виждали червения център на снимки и в документални филми. Кадри, които спокойно биха могли да са от Марс. Или друга червена планета. Неизследвана необитаема земя. Негостоприемна, чужда, нечовешка, извънземна. Енигматична. И неустоимо привлекателна за някои. Отблъскващо екстремна за други.

Ние от своя страна, след като пообиколихме тучните тропически околности на Бризбън - зелени, сочни, мокри, прогизнали, гъмжащи от гадинки и туристи (все божи твари); след като изкатерихме няколкото ерозирали, оглозгани от времето древни вулкани, стърчащи по източното крайбрежие като развалени зъби в устата на ухилена дърта вещица; след като се наплацикахме на воля по плажовете на Златния и Слънчевия бряг, нагледахме се на прилепски пълчища в свечеряващото се небе, наслушахме се на папагалско цирикане, гарванско грачене и кукабарско кикотене; накефихме се на безброй внезапни гръмотевични бури, атакуващи като пиратски небесни армади непревземаемата цитадела на милионния град; оцеляхме след не един тропически циклон и невиждани от сто години наводнения, решихме, че ни стигат толкова влага, зеленина, тропически плажове и гостоприемство. И се застягахме да се разходим до червената централна зона на континента, да хвърлим най-после едно око на същинската Австралия. Ще посрещаме Нова година в червеното сърце на пустинята. В геометричния, географски, културен и мистичен център на червения континент. В средата на никъде. В място отдалечено на по 1500 километра от всякаква цивилизация. В горещата зона на Австралия. В царството на аборигените и червения прах. В Пъпа на планетата. В подножието на най-големият камък на Земята - Улуру. (Известен още като Айърс Рок).

Туристическите сайтове препоръчват надеждни обувки, дълги ръкави, шапки, мрежи, соли за рехидратация, топли дрехи, слънчеви очила, много вода, слънцезащитни кремове и репеленти. Чудя се дали няма да е най-добре да се сдобием направо със скафандри. Втора употреба. Не може да не ги продават някъде онлайн. Щом ще ходим на чужда планета.

С изумление откривам, че на картата няма магистрала, прекосяваща континента от изток на запад. Единствената пътна артерия през пустинята е права черта от Дарвин до Аделаида. 4 хиляди километра от север на юг опнати като разплетен конец (дебел и жълт според австралийската картографска традиция). Магистралата 'Стюърт'. Разнообразена щедро с два-три пла-а-авни завоя. Три извивки за цели четири хиляди километра - това е като перфектната дефиниция за "праволинеен". За съжаление Бризбън се пада на хиляда-две хиляди километра от магистралата. Налага се да проучим други алтернативни методи за придвижване. Автобусният преход от Бризбън до Алис Спрингс е десет дни. Първо на север до Дарвин, после на юг. Самолетният полет - два часа. Коледните почивни дни са само седмица и това предопределя избора ни - в шест сутринта излитаме за Сидни. Даже и по въздух не се пътува директно до пустинята, първо ще се разходим на юг.

В неприлично ранния час Бризбън ни изпраща с дъжд, хлад, сивота и влага, достойни за окландско лято, но крайно нетипични за куинсландското такова. Опитваме се да им се наслаждаваме, защото метеорологичната прогноза за Алис Спрингс обещава температури над 40 градуса. И никакви валежи.

Метеоролозите са често одумвани и обвинявани в непрофесионализъм, склонност към изразяване с общи приказки и други непростими грехове. В този случай, обаче, не лъжат. Термометърът на летището в Алис Спрингс грее с кехлибарени закръглени арабски знаци - 39. По Целзий. 90% влажност. Не се диша, а още е предиобед. Добре дошли в пустинята с други думи.

Микробусчето ни разтоварва пред туристическия офис в центъра на градчето. На главната улица. Безлюдна, застинала, напечена и прашна. Липсва само хармониката от онова парче на Енио Мориконе, за да се почувствам напълно като персонаж в спагети уестърн. Все едно самолетът ни е пропаднал през някаква пролука в излинялата тъкан на времето и сме се върнали в миналото.(Е, мръднали сме и малко на изток - в американския Запад) Или сме попаднали в хроно-капан. В примка на абсолютно безвремие, където настоящето се повтаря безконечно и неизменно от памтивека и завинаги. Безметежно, задушно и слънчево като вечността. Под безлично плоско, прашно-синьо небе. В царството на непомръдващ зной. Под тонове плътна, тежка, лепкава тишина. Като насекоми застинали в кехлибарена капка. В горещ кехлибар. Само нахална муха бръмчи настоятелно пред лицата ни, дълбае неуморно сложно засукани тунели в непоносимо плътната застиналост на мирозданието и се опитва да топне крачка във влагата на очите ни или поне да ни разцелува гостоприемно и страстно по устните. Самотен, угнетителен звук. Който не нарушава тишината, а я прави по осезаема, по-непреодолима. Защо още не чувам хармониката? Спи ли звукорежисьорът?!! Моментът просто си плаче за малко аудио мелодрама.

В градинката от другата страна на улицата сред стилизирано аборигенско изкуство (предполагам) и изобилие от червени камънаци стърчи най-абсурдната гледка на света - петметрова изкуствена елха, окичена с лъскави пластмаси и гирлянди. С червена петолъчка на върха! Вписва се в нажежения напудрен с кафеникав прах пейзаж като летяща чиния на селски мегдан. Толкова неуместна и уродливо присадена, че нямам желание дори да я снимам.

В климатизирания интериор на туристическия офис кипи живот. Тук се диша, принтерът и компютрите ентусиазирано жужат, з-з-з-тят и писукат, телефоните звънят, охладителят за вода бълбука мощно и добронамерено, вентилаторът размахва ръце окуражително, а девойките зад щанда са леко сприхави, но професионално усърдни. Потвърждават онлайн резервациите ни и ни упътват в посока към хотела - ей там, надолу по улицата, след болницата, боулинга и терариума, след мотел "Тод", от лявата страна. Набутват ни в ръцете купчина цветни брошурки - да се запознаем с местните туристически атракции и ни махват за довиждане между два телефонни разговора. Никак не ни се напуска този оазис на земен живот и богата на кислород атмосфера, но гладът ни гони все по-яростно - трябва да се настаним в хотела и да намерим нещо за ядене. Поемаме дълбоко дъх и отваряме решително стъклената врата. Озоваваме се пак на повърхността на червената прашна планета. Без скафандри. Мухата ни чака в засада.

Поемаме бодро надолу по улица "Тод". Вече сме забелязали, че всичко в градчето се казва "Тод", "Алис" или "Гап". Много удобно и лесно за помнене. Река Тод, улица Тод, Тод Мол, хотел Тод, таверна Тод. Град Алис Спрингс (Изворите на Алиса), улица Алис, кафене Алис, до мотел Алис. "Гап" е цепнатина, отвор на английски и в случая ще да се отнася за прохода със същото име във величествената планинска верига Макдонъл, в чиито северни поли се е сгушило градчето. През Прохода преминава магистралата Стюърт и се превръща в улица "Гап", на която естествено се намират едноименните мотел и кръчма.

В пролуките между сградите се вижда реката и ме изкушава да се отклоня със стотина метра, за да я погледам от близо. На всички туристически карти може да се види дебела лъкатушна синя лента пресичаща Алис Спринг и обещаващо надписана: "Река Тод". Само на по-подробните обаче се четат малките буквички след името:"Обикновено суха". Докато пътувахме с микробуса от летището ми направи впечатление, че дървеният пешеходен мост над реката е вдигнат на около два метра над сухото пясъчно корито, като над истинска река. Асфалтовият път обаче си минава по дъното. Като през плитко сухо дере. И няма алтернативен вариант за прекосяване. Все едно никой не очаква някога да потече вода по равното пясъчно корито. Сякаш реката е някаква местна шега, просто сбъркано географско название или древна останка от отдавна отминали геологични времена, а пешеходния мост - закачка за туристите. Едно от най-популярните ежегодни събития в Алис Спрингс е априлската речна регата. В състезанието участват всевъзможни специално построени "плавателни" съдове без дъно - придвижват се по флинтстоунски маниер на кракомобилен принцип.

Като изключим липсата на вода реката си е съвсем истинска - с равно пясъчно дъно, със стръмни брегове, с по-зелени полянки в разливите на завоите, с величествени евкалипти, строени като неуморни стражи в успоредни лъкатушни колони по двата бряга. В сянката на едно от дърветата, върху мекия ситен пясък е полегнало семейство аборигени - възрастни и деца без изключения облечени в черно - и както по всичко изглежда се наслаждава на следобедна сиеста.

Връщаме се на улица "Тод" и продължаваме в посока към все тъй непостижимо далечния мотел. Уж още нищо не сме правили, само сме се возили на таксита, микробуси и самолети, а сме вече уморени и едва влачим туристическите си обувки по безлюдната права като конец улица. Все пак сме на крака от четири сутринта. И то в друга часова зона. Мухите са станали цяло ято и ни придружават в неуморен тържествен ескорт, редувайки се да атакуват устите, очите и носовете ни. Небето ни притиска безжалостно с цялата си тежест. Най-после стигаме до болницата и се изпълваме с надежда - остават само боулинга и терариума, за да се доберем до леглата си. Оптимизмът ни угасва скоро. След дългата болнична ограда следва втора такава. Табелата над главната сграда я обявява за "Мъжка болница". Хм. Болниците обикновено се специализират в някакви медицински дисциплини - онкологична, акушеро-гинекологична, за пръв път виждам здравно заведение да специализира в мъже. Като че ли притежанието на игрек хромозоми е заболяване само по себе си. (Не че ще тръгна да оспорвам, де.) Окей. Сега вече наистина остават само боулинга и ... Още една почти идентична сграда с околовръстен парк, паркинг и дъ-ъ-ълга метална ограда. Щях да си помисля, че съм жертва на много тежък случай на "дежа вю", ако табелата този път не известяваше невежите минувачи като мен, че това е "Женската и детска" болница. Така-а-а, вече очаквам следващата сграда да е поликлиника за травестити, хермафродити или извънземни, галактическа болница, а защо не психиатрия за бели туристки с балкански фамилии и новозеландски паспорти. Безкрайно се изненадвам да открия, че е ... боулинга. Още пет минути и сме в мотела. Също безлюден и застинал. Превзет от мухи.

Изпиваме по два литра вода без дори да се задъхаме, вземаме по един безсмислен душ (още докато се обличаме сме вече потни), надяваме шапките и очилата, помечтаваме си кратко на глас за скафандри - с тях поне мухите нямаше да ни притесняват и се връщаме на улицата. Според картата на Алис Спрингс всички заведения за хранене, магазини, исторически сгради, галерии и туристическаи атракции се намират в другия край на улица Тод. В Тод Мол. Поемаме натам. Като всеки мол и този се познава лесно по накичените със сувенири витрини, масичките и чадърите по жежките тротоари, уличните реклами на сладолед и бургери, туристическите офиси, нелепите коледни украси, пейките под величествени евкалипти, старателно поддържаната зелена трева в градинката (единствената истински зеленина в целия този прашен, жълтеникаво-розовеникаво пепелно прашен пейзаж от камък, асфалт и сухи клечки). За разлика от всеки друг мол, обаче, в този отказват да ни сервират храна. "Кухнята не работи. Ще отвори в пет." се повтаря със същата невъзмутима последователност и зле прикрито злорадство, с което сервитьорите на Балкантурист навремето изричаха свещеното заклинание "Няма."

Продължаваме да питаме от врата на врата досущ като прилежни агитаторки от "Свидетели на Йехова" с все по-посърнали лица. Две облечени в черно аборигенски жени на неопределима възраст ни следят мълчаливо с поглед. Не изразяват никакви емоции. Седят неподвижно в сянката на евкалипта. Малко дете спи на тревата до тях. Черничко. С черни дрешки. Най-после млад сервитьор с безукорно бяла риза и южноафрикански акцент се смилява над нас и отваря сърцето и кухнята си. Докато оправдаваме жеста му опустошавайки няколко литра вода и половината меню на заведението, зяпаме света през прозореца. Там не се случва нищо. Светът е спрял. Двете черни жени и детето не помръдват, не си говорят, не въздишат, не гонят мухите с ръка. Не съм сигурна дали дишат. Приисква ми се да натисна копчето на универсалното дистанционно и да сменя канала.

Следобеда посвещаваме на поклонение по историческите места на Алис Спрингс. Кратко и не особено интресно поклонение. Исторически затвор - каменна сграда с размерите на хамбар, сбутана между държавни учреждения - с нищо незабележителни бетонни сгради от по-късен период, който още не е остарял достатъчно, за да предизвиква туристически интерес. Малко по-голяма едноетажна сграда с ламаринен покрив и несръчни опити да имитира викторианска елегантност - Резиденцията на Губернатора на Централна Австралия. А, тук става интересно. Чакайте, не хуквайте да проверявате в Гугъл. Нямате непростими пропуски в географската си култура. Централен австралийски щат наистина няма.(Аз вече проверих.)Сега. Обаче е съществувал цели пет години - от 1927-ма до 1931-ва. Таман достатъчно време да се доставят строителните материали (с камилски кервани) и да се построи резиденция. Хем немалък щат - цели 540 хил.кв.км. Пет Българии. Е, вярно, само пустиня (и не една, а няколко различни видове пустини) и аборигенско население(няколко десетки различни племена и езици), ама все пак. Алис Спрингс може днес да е малко сбутано градче в Северните Територии (добре де, второто по големина, това не му пречи да е малко и сбутано), но е бил някога щатска столица. И даже Британската кралица е отсядала в скромната постройка, на която аз имам нахалството да се подигравам. За цели две вечери! Ако щете вярвайте!

До Резиденцията се намира третата и последна историческа сграда - училище. Също бедно, ниско и тъжно изглеждащо. Изобщо всичко в някошната централно-австралийска столица е тъжно, захабено, бедно и износено. Не прилича по нищо на богатата, лъскава, шумна, скоростна, зелена, разточителна на прелести и забавления Австралия, която аз познавам. В Алис за първи път виждам на едно място толкова много неработещи улични чешмички, счупени пейки, невъобразимо мръсни обществени тоалетни или прилични, но платени такива, неподдържани мърляви умиращи градинки, очукан неработещ градски фонтан, вездесъща нечистотия, немара и неугледност. Всъщност не. Не за първи път, разбира се. Виждала съм много подобни градчета в България. И после съм забравила. Неумитото мръсно лице на бедността е обществено неприемливо по лицемерните стандарти на нашия западен модерен свят. Предпочитаме да го гледаме в новините по телевизията - от Африка. Или в художествени филми като "Беднякът милионер". В проспериращите мегаполиси на източното австралийско крайбрежие обществените тоалетни са безплатни и чисти, улиците и площадите измити, градинките старателно поддържани, поливани и маникюрирани, фонтаните и чешмичките работещи. Но тук сме в Северните Територии, в пустинята и стандартите са различни. Като нищо може и планетите ни да са различни.

Даже хората са други в Алис. Една четвърт от населението на града е аборигенско. И половината от населението на щата. (За сравнение - аборигените са само 1% от населението на континента) Друга една десета от жителите на града са ... американци. Истински, бели(или черни), грамадни, с перфектни зъби и непогрешим акцент граждани на Съединените Американски Щати. Цели две хиляди от тях. Не, не са религиозна секта. Военни са. Работят в американско-австралийската военна сателитна станция "Пайн Гап" на 18 км от Алис. В сърцето на пустинята събират и анализират спътникови сигнали. Така казват. Кой би могъл да знае какви ги вършат всъщност в оградената забранена военна зона.

След всичкия прахоляк, жега и подтискаща бедност на градския център, галерията за оригинално аборигенско изкуство, в която влизаме от немай къде, само заради климатика, се оказва най-приятната изненада в Алис. Аборигенското изкуство е единствената оригинална местна култура, която Австралия има да покаже на света и от показване и престараване така го е комерсиализирала, че на човек да му се доповръща като види още един бумеранг или диджериду. В резултат, аз трябва да си призная, никога не съм обръщала сериозно внимание на аборигенските рисунки, които те преследват навсякъде в Австралия с натрапчивостта на мускалчетата в България, матрьошките в Русия, пауа колиетата в Нова Зеландия или рекламите на Макдоналдс навсякъде по света. Какво толкова - разноцветни точки и зле нарисувани кенгура. Дъщеря ми на пет години рисуваше по-хубави.

Колекцията в тази галерия ме удави в цветове, разнообразие на стилове, смесване на традиционни и модерни техники, необичайни изразни средства и материали, оригинални идеи, характерни авторски почерци, многопластовост, ярки запомнящи се образи, символика, кодирани съобщения, красота. Абе, ако изобщо има такова нещо като катарзис чрез изкуството ние с Бояна го преживяхме в художествената галерия на Алис Спрингс. Картините, рабира се, се продават. И цените им, разбира се, са безбожни. Но това няма значение. Аз вече виждам света с други очи. Познавам тайния живот на точките. Виждала съм нарисуван вятъра. Надничала съм в сънищата на паяка. Знам, че реките са червени. Разпознавам седналите край огъня жени в симетричните разноцветни ченгелчета. Усещам сладостта на медните мравки в белите разнокалибрени кръгчета. Малко преди да взема окончателно решение да захвърля досегашния си ненужен скучен живот на градско чедо и да поставя ново начало като се посветя на медитация, самовглъбение и изучаване на дълбоката мъдрост на мирозданието, скрита в аборигенската точка, галерията затваря. Изгонени сме любезно навън при мухите и розовия прах.

С несигурна крачка, още опиянени от дрогата на изкуството се упътваме към най-голямата топографска забележителност на градеца - хълмът Анзак. Да снимаш залеза от билото на хълма е толкова задължителен туристически ритуал, че на резервациите ни дори е напечатано точното време на уникалното астрономическо събитие. По дати.

Залезът се случва прашен, забулен, незабележителен. От високото Алис спрингс изглежда още по-бедно и занемарено. Току под хълма започва извънградското шосе и пътната указателна табела сочи в двте единствени посоки: към Аделаида и Дарвин. Разстоянията в километри са четирицифрени. В средата на никъде. В абсолютния център на пустотата.

Всъщност центърът на континента за моя огромна изненада не е еднозначно определен. Австралия има няколко пъпа. Все из махалата де, из пустините край Алис Спрингс, ама не на едно и също място. Колкото различни методи има за изчисляване на центъра на неправилна фигура огъната по извивката на земната повърхност толкова различни резултата са получени. Има и гравитационен, и и магнитен, и не знам още какви.

Денят не стига, за да видим най-старата постройка в Алис Спрингс - телеграфната станция, истинската причина за възникването на селището. Но пък успяваме да се отбием в терариума и да се запознаем с някои от най-странните същества обитаващи планетата ни - бодливи, люспести, ноктести, заровени в пясъка, скрити в кухи дървета, сливащи се с червеникавите камъни. Бояна мигом завързва приятелство с разхождащият се свободно из залите дракон, а после ставаме свидетели на бурна свада между бодливи дяволи. Един не особно свирепо изглеждащ гущер се хвърля неуморно от клона си в напразен опит да ни нападне колчем наближим аквариума му. Всеки път се свлича артистично по стъклото и след секунден размисъл се втурва пак към най-високия клон да се подготви за нова атака. Отиваме си, за да му дадем възможност да почине малко.

Оттегляме се по леглата за последна нощувка в лоното на цивилизацията. Рано на следващата сутрин потегляме за сърцето на пустинята - Улуру и Ката Джута. Блогът на Изабела



Снимка на Деня

Таен агент? Настимир Ананиев, скрит зад фикус, подслушва Бойко Борисов