"В съседната стая..." любовта не умира, те я търсят, ние и сега я търсим! Актьорът Стефан Спасов в интервю за Sofiautre.bg

В съседната стая... любовта не умира, те я търсят, ние и сега я търсим. Хората и сега са самотни, както тогава, през 19 век. Хората и сега имат нужда от любов и взаимност, както тогава. И тази взаимност може би сега е много по-трудно да бъде постигната, защото сме много по-отчуждени.

Тогава незнанието за взаимността, за телата ги е отчуждавала, докато сега ни отчуждава пък прекаленото знание за всичко.

Това сподели пред Sofiautre.bg един от младите таланти на родната сцена, актьорът Стефан Спасов, гинекологът от култовата пиеса "В съседната стая...", която се играе на отворената сцена на театър "Сълза и смях".

Защо прие да изиграеш тази роля, да я припознаеш?

Никога не е стоял въпросът пред мен да приема да играя тази роля, или не. Текстът е прекрасен. Става въпрос за една пиеса, която се е борила за "Пулицър". Грабна ни провокацията в добрия смисъл на думата, грабна ни хрумката на авторката Сара Рул, защото аз мисля, че това е голяма находка, да говориш за човешките взаимоотношения по този начин.

Какво откри за себе си в тази роля?

Много ярко трябва да се играе, това е голямо предизвикателство за актьора, защото донякъде се използват средствата на нямото кино, епохата е била такава и този дух на откривателство, е много трудно да се пресъздаде. Защото хората тогава са били с много по-наивни сетива от нас, не са имали целия този информационен багаж, който имаме сега. И тази наивност ги прави много по-ентусиазирани от откритията, много по-чисти, а и много по-безкористни. И това наистина е страхотна находка в текста, а надявам се и в представлението.

Къде откри допирните точки на онази епоха - 19 век и сега, в 21 век?

Може би не са много, все пак съвременният човек има големи натрупвания, но дълбоко в себе си човешката природа не се е променила.

Но тогава лекът е бил открит?

Не съвсем, защото психоанализата започва да лекува женската хистерия, а това започва малко по-късно, по времето на Фройд, но един от лековете е бил това – електрическия вибратор. Интересното е това, че никой не придавал тогава еротичен смисъл на този инструмент, той е бил като медицинско пособие, все едно ти бият инжекция. Недоразуменията започват да идват от там, когато жените започват да разбират, че освен метод за лечение на хистерия, има и нещо друго, което е свързано със сексуалността, а тя по някакъв начин е свързана с любовта. И всичко това е абсолютно ново, защото една жена не е знаела как да реагира, не е имало снимки, секс, нищо. Тя не е знаела какво става, когато двама души, две тела се вплетат в едно. Сега знаят, но и това не оправя нещата.

Къде виждаш сегашния лек?

Може би в истинската взаимност, в любовта, нежността. Любовта е работа, тя е някакво усилие, което двама души изграждат постепенно. Няма друг начин!

Защо според теб и в 21 век българинът не може да с пречупи и не може да говори открито за любовта си, за сексуалността си? Защо това продължава да е тама табу?

Не знам, може би имаме много комплекси като народ, имаме много тъмни страни, аз и не познавам толкова завистлив народ като нашия, крием се. Сигурно нещо не ни е наред, щом не можем открито да говорим за това. Просто сме нация с коплекси, за съжаление! Трудно вадим на светло някои неща.

Какво трябва да пречупим вътре в нас, за да излязат тези неща?

Първо да се видим, да се опитаме да си признаем, че не сме толкова специални, за колкото се мислим, и че имаме много да работим, ако искаме да постигнем нещо.