"Да срещнеш смъртта на сцената е най-щастливият край за всеки актьор", откровен е легендата на родния театър

Насладете се на разговора с човека-вселена в българския културен живот:

Четох във вестниците, че сте сам, забравен се чувствате, така ли е?!

Георги Калоянчев: Вярно е! Никой не идва! Като вратата се отвори всички гледаме надолу да видим кой дойде, обикновено са кучетата... Племенницата е в съседния двор, тя е певица в Музикалния театър, Eделина Кънева се казва. Слабост ми е тя. Балдъзата идва от време навреме.

Валя: Ние сме голяма фамилия.

Калата: Обажда се тя (за жена му), където и да съм, каквото и да съм играл, винаги е била свидетел.

Отиде много далеч тя, обажда се от далеч?

Калата: Валя, ела по-близко.

Ивайло: Аз ще се обаждам. Ти кой искаш да идва?

Калата: Колеги да идват.

Ивайло: Те са на работа.

Калата: А, на работа...?!

Искате да идват по-често артистите?

Калата: Да, да говорим за театъра, да си спомним неща, които съм преживял, с които съм играл на сцената, с които съм радвал публиката, тя е ставала на крака, да ми ръкопляска, ей за това искам да говорим. А сега няма, никой няма...

Кое ви е най-милото представление?

Калата: Първо - „Смъртта на Тарелкин”. Второ - „Ревизор”.

Ивайло: „Старчето и стрелата”, „Швейк”.

Валя: „Биволът”.

Калата: Големи роли, големи...

Често ли се сещате за театъра, киното?

Калата: За какво друго да се сещам... (Валя и Ивайло се смеят).

Ивайло: От време на време ги дават и той ги гледа с голямо удоволствие.

Как ви минава денят, разбрах, че предимно с дистанционното в ръка?

Калата: Вече знам цялата програма на телевизията. Така ми минава, щракам копчетата, което ми харесва, се спирам на него.

Видял сте много Българии, как изглежда сегашната?

Калата: Аз не съм ходил в сегашната България.

Тук от двора в Банкя как изглежда?

Калата: Тук е хубаво - зеленина, плодове, цветя. Ако така изглежда България, това е добре. Там е работата, че не изглежда така. Има много мръсотии, бой, убийства, кражби, изнасилвания.

Ивайло: Не му харесва много сегашната България.

Калата: защото съм тук вързан, остарях, вързан съм на едно място. Ако бях млад, щях сега да се кача на колата..., не мога и да карам...

И къде да отидете?

Ивайло: Ще иде на работа. Това му е болката, че не може да работи, той е свикнал да работи.

Валя: Той това е правил цял живот.

Калата: Така е.

В последно време много големи артисти и интелектуалци си отидоха от този свят, от тази България...

Калата: Да бе, сега на мен ми е редът... (смее се)

Може ли този свят на бездуховност и пошлост да се отрази физически на живота на артиста?

Калата: Сигурно се отразява, но там е работата, че след като почине актьорът, тогава го дават, а преди това какво е работил, с какво се е занимавал, не го дават.

Страхувате ли се от такава забрава? Не мисля, че са ви забравили хората…

Калата: Страхувам се, разбира се. Като изляза навън по улиците, това рядко се случва, хората ме спират, усмихват ми се насреща, разбирам, че този човек ме е гледал в моите големи роли.

Как искате да ви запомнят, с коя роля, за всички изниква Ганьо Балкански?

Калата: Не, не е тя. Те ме критикуваха, че много възрастен съм я играл тази роля, а той е бил по-млад. Аз мисля, че добре я правя тази роля. Няма да забравя „Старчето и стрелата”... (през сълзи), има един монолог накрая, в който той се убива, а Валя (съпругата му) гледа и казва - „Боже този човек, каквото и да направи, винаги ще му простя...”

Ивайло: Защо плачеш сега?

Калата: Не знам, Ивайло, къде е майка ти?

Ивайло: При Кинче отиде.

Като се сетите за някоя роля и се натъжавате много…

Калата: Натъжавам се, защото си спомням какво е било, да накараш цялата публика да затихне в гробна тишина и само твоят глас да звучи на сцената, това малко ли е, а?!

Кога един артист трябва да слезе от сцената? Някои казват, че искат да умрат на сцената.

Ивайло: Той имаше една приказка навремето - Когато се кача на сцената и забравя за какво съм излязъл, тогава ще сляза от нея.

Калата: Да! Помня, имаше някои от старите артисти от Народния театър умряха на самата сцена, по-щастлив от този момент няма.

Такава ли е мечтаната смърт за актьора, на сцената?

Калата: Да, хубаво е да умреш на сцената, словото ти да умре там…

Казвате преди време - „Трябва да отивам нагоре, но не ми се ще, живее ми се”

Калата: То на всеки му се живее.

Като че ли още е актуално заглавието от мемоарната ви книга „Жив съм, ваш съм”?!

Ивайло: Актуално е, още е жив и още е на публиката.

Много млади хора искат да са артисти в тази България, трудно ли е да си артист?

Калата: Трудно е, ама някои не го разбират, на всяка цена трябва да стане, ама как играе само той си знае и този, който го гледа!

Сега като ги гледате тези нови модни телевизионни сериали, как се справят?

Калата: Някои много добре...

Ивайло: Някои не толкова добре! По принцип, за да си добър артист, трябва да направиш много лишения, да се откажеш преди всичко от личния си живот.

Вие лишихте ли се от личния си живот за толкова години работа?

Калата: А...

Ивайло: Какво А, като беше в силата си, знаеше ли в кой клас съм?!

Калата: Не.

Ивайло: Не, излиза сутрин и се прибира по малките часове.

Калата: Да, така беше.

Съжалявате ли, че се е получило така?

Ивайло: Ако не се беше получило така нямаше да е Георги Калоянчев.

Калата: Навремето, когато имах големите успехи в киното, театъра, в халтурата като излезех на улицата народът се струпваше, вървеше подире ми, сега го няма това нещо, сега ме забравиха.

Сега ако излезем на улицата с вас ще струпаме бързо една група в Банкя?

Калата: Така е, в Банкя ме познават.

Ако минем край Сатирата няма да се струпат ли?

Ивайло: Пак ще се струпат.

Съсед ви е премиерът Бойко Борисов, да е идвал да ви види?

Ивайло: Не.

Калата: С него сме се виждали и сме приказвали. Винаги ми праща за празник някакво писмо. Там го редактират, а той с мастило отгоре пише - Обичам те.

Той беше бодигард на Тодор Живков, познавахте бившия първи, има ли общо между тях двамата или не?

Калата: И единият е бавен, и другият е бавен.

Умеят да общуват с хората?

Калата: Да!

Преди време бяхте казали, че Живков ви е спрял да заминете в чужбина да работите, в Италия, казал - „Трябва тук да има кой да разсмива хората иначе аз трябва да ги разсмивам”?

Калата: Последното не го е казал, това, че той трябва да ги разсмива. Има нещо вярно да. „Къде ще ходиш сега бе, тука ще седиш. От теб трябва да се учат бъдещото поколение, бе Калоянчев” - така казваше.

Сега като Калата не е на сцената да разсмива, кой ще го замести?

Калата: Има много, само че сега се правят на палячовци. Нашият смях беше по-друг. Сега маймунджулък има много.

Нещо искате ли да кажете на нашите слушатели, които обичат театъра и обичат Георги Калоянчев?

Калата: Да продължат да ме обичат и в театъра, и в живота, на улицата, защото аз не съм изневерил на публиката, аз я обичам публиката или сега модерно казано - феновете. Обичам ги и ще продължа да ги обичам. Да!