Освен, че можеш да се потопиш в книгите му с удоволствие, той е и сладкодумен.

В планината, зимно време, когато се налага да биеш пъртина, в един момент започваш да се унасяш, докато следваш стъпките на другия пред теб. Намираш си темпото и бавно напредваш. Снегът те прегръща отвсякъде, но от този жест ти става по-топло. Вървиш и дори не се налага да вдигаш глава, защото няма нужда да знаеш посоката, когато следите преди теб са вече оставени.

По подобен начин съм се чувствал, докато чета романите на Владимир Зарев. Оставената от него пъртина е може би най-удобната, най-приятната и най-човешката в съвременната ни българска литература. Не, не ми се иска да използвам словесни булеварди в стремежа си да кажа колко добър писател е Зарев. По-скоро ще вляза в тесните улички на собствените си впечатления, за да споделя някои мисли по повод гостуването му вчера във Варна.

Да се върнем 6 години назад. Не бях чел нищо от Зарев. С моята съпруга бяхме в Созопол на „Аполоня”. Не знаехме кое събитие да посетим – премиера на книга или театър. В крайна сметка – и на двете, със съответното препускане след пиесата. Дъщеря ни почти щеше да се роди преждевременно. Уви, роди се не тя, а моята трайна симпатия към Владимир Зарев. Освен, че представи книгата си „Разруха” по един топъл, приемствен начин, той говори и за новата си „Светове”. Не си спомням дали тя бе тогава само проект, или я бе захванал вече, но той ни запозна с прототипа на един от героите в романа, американец. Това бе един от моментите, в който възкликнах наум, че няма нищо по-хубаво на този свят от това да си писател. Тази вечер в Созопол бе символ на свободата на духа, на въображението и думите. Не можех по-колоритно да си представя, че някой може по подобен красив и вдъхновяващ начин да експлоатира таланта си като писател. Беше заразително. Също като книгите на Владимир Зарев.

Години по-късно имах възможност да ходя на други премиери, свързани с представянето на списание „Съвременник”, на което той е главен редактор. Чувството на симпатия не се погуби, а напротив – нарасна до степен, че пожелах да изчета всичките му книги. И не само. От години списание „Съвременник” за мен си остава недостижим връх в българската култура. Недостижим за опитите да се опрости и омаловажи тази златна жила в духовното ни богатство, но достъпно за българските му почитатели.

Снощи (14.12.2010), в Арт салона на Радио Варна, като част от Рождественския салон на изкуствата, Владимир Зарев се представи като главен редактор на „Съвременник” и като писател. Бях седнал най-отзад и имах възможност да наблюдавам публиката. И ми идва на устата пак да споделя сравнението с пъртината в планината. Думите на Зарев притежават онази дълбочина, в която не можеш да потънеш, но и не оставаш на плитко. Достатъчно е да дам пример за отношението му към интернет, за да разберете какво имам предвид: „Знанието в интернет не е селектирано. За разлика от това в една библиотека, където човек подрежда и избира онова, което го вълнува. Лошото е, че в тази ставаща все по-глобална мрежа липсва учителят – човекът, който да ни насочи и покаже как да използваме знанието. Ето защо много лесно попадаме в широко отворените врати на порнографията, чалгата, бедността откъм думи и жаждата за зрелище. Интернет е проблем, който, за съжаление, ще се разраства.” И още: „Глобалният човек е полуинтелигент (другата му половина просттее до глупост), който определено е в състояние да извършва някаква дейност много добре. И най-важното – той е прекрасен консуматор...”

Идеология, съчетана с красноречие, води до последното стъпало, където се качват само лидерите. Владимир Зарев – по мое лично мнение – е не само лидер по красноречие и идеология. Убедих се, че той е господар на писаните думи. Ето затова съвсем накрая си оставих най-хубавата новина: че все още не съм прочел трилогията му. За нея, както и за първите си произведения говори той пред варненската публика. Кои са те и какво е написал след това? Водещият вечерта Владо Стоянов много хубаво го каза: „Който иска нека открие автора”.

Сигурен съм, че ако не на премиера на книга, то скоро ще срещна автора в следващата му книга. И ще застанем пак очи в очи.