След 25 год. рекапитулацията ни е най-тъжната драма от всички бивши комунистически страни

На 9-ти ноември Германия чества събарянето на тяхната Стена, превърната в символ на комунистическото насилие и безчовечност, на 10-ти ноември и ние, българите ще отбележим/да, отбележим!/ падането на Тодор Живков, вътрешнопартийния преврат на Партията, което се надявахме да донесе мечтаната свобода и въздух. След 25 год. рекапитулацията ни е най-тъжната драма от всички бивши комунистически страни, напластена в колективното незнание за Злото, дори напротив – в България, както никъде другаде функционира производство на незнание за комунизма, липсва нашия символ на антикомунизма. Обединена Германия има своята Стена, превърната в гигантски символ на несвободата, Полша винаги ще има пристанището на Гданск, Солидарност и Йоан-Павел Втори, Чехия има своята 1968 г. с Ян Палах и Хавел, Унгария своята 1956 г. и Къщата на терора в центъра на Будапеща, дори Румъния чества своята вендета срещу Чаушеску, а цял затвор са предоставили за техния музей на тайните служби, същото е в Словения, Хърватия, Словакия, Украйна, дори Албания. Само в България говорим и пишем някак си свенливо, правим концерти, а една дама като Румяна Коларова/тясно свързана с БКП/ ще връчва някакви възпоменателни медали. Пошло и елементарно до болка. Сега се сещам, че дори в Русия КПСС е извадена извън закона с Указ на Борис Елцин и няма партия да се обявява за нейна наследничка… Просто невероятно как произведохме за 25 год. подобно незнание за преживяното Зло и това по същество в България е тотална фалшификация на общественото знание за комунизма. Стига се до носталгия по Тато, по локумите и лимоновите резенки, дори псевдоинтелектуалци, а всъщност рудименти на тежкия соц писаха проекти озаглавени „Аз живях социализма”, което по същество бе една носталгична оратория на миналото ни, аритмия на преживяното тогава.

Какво стана с България за тези 25 год.? Защо другите социалистически страни преживяха тремора на посткомунизма, а ние се мъкнем с него и няма начин да се измъкнем. Една от причините е чисто политическа – в България не се състоя никаква лустрация като елемент на справедливостта, просто нашия политически елит се оказа крайно страхлив и нерешителен що стане дума за лустрация и справедливост/само си спомнете управлението на Иван Костов и Петър Стоянов и тяхното срамно мънкане по темата!/. Същата история е с отварянето на досиетата, дори и днес още архивите на Първо главно управление на ДС не са предадени на нарочната комисия. А я погледнете какво стана в бившия източен блок. В Германия лустрационните текстове са в законодателството от началото на 1991 г. и отдавна решиха въпроса с архивите на ЩАЗИ, в Полша през 1992 г. бяха приети няколко лустрационни закона, свързани и с окончателното скъсване с Русия, в Унгария антикомунизмът и ограничителният режим върху бившите комунисти са текстове от Конституцията им, Чехия също отдавна реши този въпрос, дори преди две години в Румъния се приеха два лустрационни закона, а преди половин година и Украйна осъди комунизма ефективно, приемайки доста строги лустрационни текстове в няколко закона. В България няма нито един лустрационен текст в нито един закон, което само по себе си е посткомунистически парадокс с тежки отражения в обществото. Ние си избрахме и търпяхме два мандата президент, който си е бил доносник на службите с партизанско име Гоце, сина на секретаря на БКП два пъти управляваше страната като премиер, а цял сонм от богаташи са слушалки на ДС и те управляват задкулисието в тази тъмна, балканска страна. Това е резултата от добре организираното невежество за комунизма, превърнало се в цел на всички управляващи без изключение от 1990 год. насам и умело пренесено в образованието и академичното замитане на комунистическото минало. Историята на комунизма се учи още в средния курс на обучение във всички страни, живели в руската орбита, а в много от тях вече има научни институти за паметта, които непрекъснато бълват научни трудове, посветени на злодеянията на тоталитаризма. В България се правят няколко документални филма почти в спартански и читалищни условия, книги, посветени на този историографски феномен, се появяват само благодарение на ентусиазма на авторите и по правило са напълно пренебрегвани от публиката и издателите. И толкоз, това е!

И учудва ли ви, драги читатели, че се заговори последните години за „нормализиране” на дискурса за комунизма като най-голямото зло, сполетявало човечеството, дори тежки научни авторитети заговориха, че той, комунизмът, бил някаква модернизация на обществото и е допринесъл за добруването на българския народ. В България както никъде другаде в Европа тече от десетилетия една страшна реабилитация на нещо крайно перверзно и отблъскващо. Само един пример. Книгата на Митьо Гестапото, последния шеф на Шесто, озаглавена симптоматично „От Девети до Десети” бе разпространена безплатно във всички читалища на България. Все едно разказите на Ерих Милке да се тиражират в цяла Германия. Да не говорим за безконечните спомени на Огнян Дойнов, Константин Чакъров, Любомир Левчев, на самия Тодор Живков, които по правило се презентират като значителни достижения на мемоаристиката. И по правило се заглушава, възпира и пречи на всякакъв научен опит за разкриване истината за комунизма. Отделих преди време повече от година да проучвам причините, развоя и последствията от голямата тютюнева стачка в Пловдив от май 1953 г., когато повече от 20 000 работници протестират ефективно и това става всъщност първата антикомунистическа проява в Източния блок. Стачката е удавена в кръв, по центъра на Пловдив и около гарата са извършени разстрели от упор, разпратени са в затвори и лагери стотици работници. Публикувах проучването ми и то бе широко отразено в почти всички сериозни научни издания в Европа, но в България се премълча, защото … този който командва разстрелите в Пловдив е др. Иван Пръмов, а той, видите ли, бил свекъра на „дясната” Меглена Пръмова-Кунева. И в България бе наложено тотално и пълно ембарго на публикацията, защото … абе защото оная с изкривените уста имала родствена връзка с един комунистически сатрап, на съвестта, на който тежат десетки човешки живота.

Ами спомена, историята и истината за най-жестоката разправа с държавници в цяла Европа – Народния съд? Ами кой разказа за над 30 000 убийства без съд и присъда само за няколко дни след 9 септември? Ами къде е историята на легионери, ратници, отецпаисиевци, анархисти и николапетковисти? Кой разказа за стотици хиляди изпратени по лагери и затвори, съсипани семейства, изселвания, преследвания?... Още свенливо се мълчи, че горянското движение в България е по същество една гражданска война,водена от отчаяни хора, на които е отнето всичко, дори и достойнството. Кой знае, че е имало радио „Горянин”? Някой да е чувал за големите селски бунтове в Северозападна България в началото на 50-те години? Че тогава селяните от Кулска околия се вдигат масово и водят битки, да, сражения с комунистическата власт? Някой от нашите ученици и студенти да знае, че в България са тримата най-дългогодишни политически затворници в цяла Европа – Васил Узунов от Чирпан, прележал в затворите 31 год., Илия Минев от Септември – 28 год. и Стефан Вълков от Асеновград с 26 год.? Някой да знае? Да се сеща някой за бай Иван Гинчев – единственият депутат в две Велики конституционни народни събрания и два пъти не подписал Конституцията? Не е разказана историята в пълнота на Георги Заркин, на Георги Даскалов, Александър Гиргинов, Борис Арсов и на колко още титани на съпротивата срещу комунизма. Убийството на Георги Марков още се крие в разни папки на всесилната Държавна сигурност. Ами касапницата устроена от БКП в концлагерите? Белене, Ловеч, Скравена, Богданов дол, Огняново, Босна, Ножарево – топоси на комунистическия ужас, за които спомена постепенно отмира, потопен в мемоарните бълвочи на дейците на БКП и ДС?! И в цялата тази свинщина учудващо ли е, че олигарсите в страната са нискочелите наследници на тези убийци и масови престъпници от българската комунистическата партия?...

Къде, къде е нашата Стена, пред която да се поклоним на жертвите, да си направим рекапитулацията, че 25 годишния преход е всъщност и едно гигантско усилие за раздяла с комунизма? Май наистина ние сме най-зловещо поразени от античовешката идеология, че е променен генетичния баланс на нацията и насочен към забравата и пепелта на отминалото време за Голямото Зло.

Загубихме битката за справедливостта, на път сме да загубим и битката за историята. Битката за парите на народа отдавна загубихме – те отидоха в паста на комунизма и на тях още дълго ще се радват наследниците му. Гордиевият възел е в спомена и последиците от червената хунта, окупирала страната половин век и разсипала силите на една нация, отнела и желанието за съпротива. Българинът след тези масови издевателства, убийства и терор предпочиташе да се спаси от страната, да избяга по-далеч, да се дистанцира от зловонието в собствената му страна. И вече четвърт век ние сме единствените, които не са си отговорили на въпроса „Добро или зло беше комунизма?”. Само ние, българите не сме го направили и няма да го направим, за съжаление.

Разказът за голямото Зло-комунизма- е основополагащ за нацията ни, но май загубихме тотално тази битка и съвсем не е случайно, че се опитваме да празнуваме нещо си на 10 ноември… В същото време нацията изтича към други страни, защото тук са се настанили хората, които развяваха червените знаменца или техните деца и внучета. Основополагащият въпрос за една страна е въпросът за справедливостта и възмездието, но ние останахме и без сили, и без воля за тотална промяна, уморихме се от изкуственост и демагогия…
Аз поне ще поздравя приятелите, с които тръгнахме да променяме обществото преди 25 год. Опитахме. Излъгаха ни. Не успяхме. Предадоха ни. Но опитахме, опитахме. Нека, ако други имат сили да го направят, но много, много се съмнявам. И ми е тъжно, непосилно тъжно за пропилените ни надежди….

Източник: Blog.bg