Днес повод за гордост намираме в историята

Втори ден се мъчим да гледаме в кристалната топка дали ще заработи най-накрая избраният с измама и грубо нарушение на изборните правила – 42-ри парламент. Шамани и водещи в сутрешните блокове гледат в кристалните си кълба за да разберат дали БСП и ДПС не са подкупили още някой депутат от управляващите или пък Волен е решил да събори най-накрая гнусната и продажна власт на Гея и Бея.
Разбрахме даже, че Мишо Ракията пропуснал да види Адриатическо море и отложил визитата си в Хърватия за да гази пламналия пожар на етническия конфликт. Чак конфликт няма, нито пък огън, но че жаравата е гореща и въглените пламтят не може да се отрече. Само че не е са виновни хилядите млади българи решили да смутят спокойствието на управляващата клика.
Причината за девалвацията на политическото у нас се крие в закона за омертата, властващ сред привилегированата каста на парламентарния ринг. Те положиха основните на една гротеска, чието рухване бе въпрос на време. Своего рода колос с глинени крака, създаден от взелите на концесия българското правителство.
А имената им са ясни, същите корпоративни бандити, опитващи се да ни пробутат поредния месия, който щял да ни подари таблети, раздаде пари и напълни празния ни хладилник. Лошото е че и по времето на Апостола и сега важи старата максима: „Докато има агнета ще има и касапи.“ Озъбеното лице на вълка в овча кожа наднича от вестници и лафки, от студия и митинги. Конникът на апокалипсиса идва за да вземе и последната капка свобода и достойнство останали в българския народ.
И ако този народ мисли за бъдещето си е добре много да помисли преди утре да направи поредната простотия пред паметника на Левски, чиято памет редовно поругаваме. Нищо че се кълнем в него на три чаши ракия.
Днес повод за гордост намираме в историята. За огромно съжаление единствено там виждаме, че някога е можело да живеем нормално, да бъдем достойни граждани на Европа и света. Не на хартия и по закон, а на практика. Нещо което е в рязко противоречие с днешното скотско съществуване. Уви, не ни остава нищо друго освен да сведем глава в памет на героите, дали живота си днес да пишем и говорим свободно.
Другото е мерзост, мизерия и презрение...