Нощна Варна, навън мирише на дъжд и кестените цъфтят. Хората спят в своите топли завивки. И сънуват своите сънища...

Други хора не спят. Прииждат в Спешното отделение на град Варна, България, планета Земя ...със своята болка, уплаха и страдание. Други хора ,облечени в цветни медицински екипи, ни посрещат и започват да вършат обичайната си работа. На регистратура сериозна жена с късо подстригана коса като на таралежче пита, разпитва, записва, вдига телефона, отговаря. После става, разговаря с чакащи хора, обяснява им как ще се случи операцията и че ще бъде добре за пациента. Пак се връща, пита докторка по телефона зелени, жълти или червени ябълки да донесе...прииждат нови хора със своите болки и уплашени лица, и тя пак става сериозна, вглъбена и концентрирана в своята безспирна работа.

Аз водя баща ми със силни болки. Отиваме първо в кардиото. Млада лекарка ни посреща, не се умихва, ала лицето й излъчва благост. Върши си работата прилежно, точно. Налага се да чакаме един час изследванията, излизаме да пушим вънка по цигара с младата лекарка и санитарката. Говорим си за нещата от живота. Споделят, че имат проблеми и те със здравето си. Протягам ръка да се запознаем...Мария, казва ми тя. Усмихва се дори. В моето съзнание тази млада жена ще си остане доктор Мария, която ни посрещна в този труден момент за мен и баща ми с нужния такт, свърши си прекрасно работата, обади се на своите колеги, за да ни изпрати по веригата насетне. Доктор Мария, момичето с ведрото лице...

Чакаме мъчително повече от час докато ни приемат. Няма как, и други хора чакат. Никой не вика, нито се сърди. Сякаш болката ни кара да сме тихи и смирени. Идва нашият ред. Докторът е доста млад. Не се усмихва, лицето му сякаш е уморено и очите му издават липсата на сън. Пита малко , задава ясни и прости въпроси, преглежда...казва „Лягай дядо Стояне!”  с бодър глас. Да си направиш труда в тази галимация  да видиш името на пациента ме изненадва. Праща ни на изледвания. В същото време в кабинета тече конфликт с друг пациент и негов приятел „доктор”, работещ в чужбина. Нашият млад доктор проявява завидно самообладание на идиотските нападки. Държи се спокойно, владее нервите си и защитава професионално диагнозата, която е поставил. Всичко се върши в името на пациента и неговите права. Без излишни приказки и нерви.

Налага се баща да бъде приет по спешност в болницата. Поема ни сестра, която ни съпътства в лабораторията и до отделението.  Става бързо, точно и без размотавания.  Сестрите и санитарките си вършат работата без да спират.  Като пчелички. Никой не се усмихва и всичко тече като в медента пита, безспирен поток от еднообразно повтарящи се действия и рутина.

На другата сутрин телефонът ми звъни. „Здравейте, аз съм доктор Бобев” – казва спокоен глас. -Налага се да оперираме баща ви по спешност, елате да говорим!”. След 10 минути се срещам с доктора в коридора. Не се усмихва, лицето ми е сериозно, думите му ясни, точни и личи професионална компетентност. Помагат ми да взема ясно и бързо решение и аз за „седма стая, легло три” или просто дядо Стоян, моят баща.

Минават мъчителни два часа. Телфонът ми звъни, чувам гласът на доктор Бобев, който  казва, че сме късметлии и че всичко е минало добре.  Аз отвръщам  тихо „Иде ми да Ви прегърна!”, ей така по човешки и с цялата си благодарност за добре свършената работа. И каква беше моята огромна изненада когато доктор Бобев сподели, че младият колега, който е диагностицирал и приел дядо Стоян,  е поддържал своята диагноза, а старшите са били на друго мнение. Да признаеш достойнствата на свой колега, че и млад,  е проява не само на професионален кръгозор, и на способност да виждаш и цениш колегите си, ако и да нямат твоя опит, реноме и име. Браво, викам си на ум, все пак има и нормални тука!

Какво видях в тия дни и нощи аз!?  Видях как санитарката, младо момиче от ромски произход, почти се разплака наедно с мен, когато отвеждаше баща ми към операционната. Видях дори вечно напръщената сестра да ми се усмихва топло като отзвук на моята  усмивка „Здравейте сестра!”.  Видях в далечната страна на коридора докторка да гали по главата циганче  и да обяснява на нехайната му майка лакскаво и търпеливо какво трябва да стори. Видях във фоайето на спешното как от 20 човека, 12 бяха от ромския етнос. И докторите не ни деляха на бели и черни. Защото няма синя кръв, на всички ни е червена. Видях млади лекари, момичета и момчета, които  не спят. По лицата им се чете вглъбен и усилен мисловен анализ на всичко, което са научили от старшите - своите професори и учители. Видях признаване достойнствата на младостта без излишно пазене реномето на старшите.

Ние, българите все сме склонни да обобщаваме, че всички са маскари. И че някой друг ни е виноват, ние лично не.Те докторите...те инжинерите...те учителите...еди си какви са некадърни. Да, във всяко стадо има и добри и съвестни, има и други. Да, системите произвеждат нагаждачи, подлеци, фалшиви хора. Създават почва за мерзавци, мързеливи, некадърни. Да, има и доктори, убиващи от  невежество  човешки същества. Да, има сгрешени диагнози и лекарски грешки. Да, има и лекари, забравили Хипократовата клетва.

„...Аз ще препоръчам на болните подходящ режим според познанията си и ще ги защитавам от всички вредни неща.
Никога и никому няма да препоръчам употребата на отрови и ще отказвам да давам на когото и да било подобно нещо.
Ще запазя живота си чист и свещен, както и моето изкуство.

Ако изпълня тази клетва, без да я нарушавам, дано да живея дълго време, за да преуспея в изкуството и да стана прочут во веки веков, като пазя тази клетва и не престъпя нищо от нея. Ако пък сторя обратното, нека ме сполети ранна смърт и вечна забрава.
Заклевам се, че по силите на знанията си ще върша всичко, в което се кълна.”

И  пред очите ми сякаш се случи Мисия невъзможна. Да живееш в България, планета Земя, да работиш за недостойни пари и да влагаш всичко по силите в името на пациента -  си е налудна проява  в стила на дядо Вазов „Лудите, лудите – те да са живи!” или просто си способен на любов и състрадание към човешките същества по будистки и си открил своето призвание в живота. Да бъдеш човек!

И както казва Виктор Франкъл  в своята малка книжка  “Човекът в търсене на смисъл”" написана  след  4 години мъки в концентрационните лагери: "На човека може да се отнеме всичко, освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства, да избере свой собствен път.”
 От името на „седма стая, легло три” или просто дядо Стоян, моят баща и аз, неговата дъщеря, една българка на средна възраст, оцеляла по душа в България, планета Земя...

Просто искам да Ви кажа „Иде ми да Ви прегърна Докторе!”

Авторката изказва специални благодарности до  всички хора, работещи в МБАЛ "Свeта Анна" и Център за спешна помощ - Варна и лично до доктор Колев,  доктор Бобев и доктор Мария.