През изминалата седмица бих откротил две основни събития на политическия небосклон: приемането на очаквания от власт, опозиция и гражданско обещество Изборен кодекс; изгореният мост за сътрудничество между най-голямата дясна партия у нас – ГЕРБ и „Реформаторския блок“, претендиращ да играе сериозна роля след евентуални предсрочни парламентарни избори. Приетите правила, по които ще бъде свирен изборният мач през края на май е необятна и всеобхватна тема, на която Bulgariautre.bg ще се спре детайлно оттук насетне. Но на практика разводът между ГЕРБ и „Реформаторите“ е момент, който незнайно как остана встрани от светлините на телевизионните студия и вниманието на тиражните ежедневници.

Какво каза Костов при срещата си с побелели фенове в Кърджали? Много просто, доказа дългогогодишната си роля на разединител. Бившият лидер на ДСБ по недвусмислен начин показа, че „червените“ отново са намерили в негово лице нужното камикадзе за взривяване на дясното единение, така желано от милиони българи със синя кръв. Нека не забравяме кой минира коалицията между НДСВ и СДС през 2001г.

Няколко месеца по-късно същият осуети преизбирането за втори мандат на президента Стоянов, с което постла пътя за връщане на бял кон във властта, познайте на кого? На водената от Станишев партия, която по същото време бе на прага на разпада и физическото си оцеляване. Но услужливият автор на дълбоки и всеобхватни анализи в „Работническо дело“ подаде ръка на довчерашните си другари по партиен билет.

Какво се случи през 2005-та? БСП спечели след 11 години пак парламентарни избори (и за последен път към този момент). Софиянски стана депутат, а социалистите потриваха доволно ръце, че най-накрая „синьото гето“ - столицата – София им падна на тепсия.

Но за тяхна изненада Борисов напусна НДСВ и влезе в политиката. Тогава за втори път вече лидерът на ДСБ бе активиран. Месеци преди кметския вот Костов и неговите подопечни крещяха и трещяха кой бил Бойко, мачкал ли ушите на Тодор Живков, бил ли член на БКП. Последното като доказателство за любимата народна поговорка: „Гузен негонен бяга“. В последствие лидерът на ГЕРБ би два пъти безапелационно социалистите в София, не чрез, а въпреки братоубийствената война и ударите в кръста, получени от уж сестринските партии.

През ден случахме Костов и Москов да обясняват, че не можело демократичните софиянци да гласуват за ГЕРБ, че трябвало да подкрепят тъмносиния Бог, на който Костов бил пророк .Че Костов не е пророк стана ясно само година и половина по-късно когато партията на Борисов триумфира на вота за 41-во Народно събрание, а той зае премиерския пост. Пак след 12 години десницата имаше свои министри и мнозинство. Казвам мнозинство, защото макар и с 15 депутати, тогавашните представители на „Синята коалиция“ обещаха твърда и безкористна подкрепа за кабинета. В името на избутването на Станишев и Доган в най-сумрачния ъгъл на политическия терен. Да, но клетвите и дитирамбите се оказаха привидни. По стар обичай, зад кулисите кипеше трескаво изнудване и пазарлък. Дайте ни областни управители, министри, зам.-министри.

Шантажът се оказа напразен, а сметката без кръчмар. Мераците на Димитров и Костов не бяха задоволени, а те двамата се превърнаха в най-острите критици на най-голямата и призната дясна партия у нас (по думите на ЕНП). И резултатите не закъсняха. На президентските и местни избори десният гласоподавател вдигна жълт картон на приеманата като стара десница, отреждайки й място далеч от почетната стълбичка. Факт, след който трябваше да последва вълна от оставки, рязък завой и преорентация на водената политика.

Дори за децата стана безпощадно ясно: ГЕРБ трудно ще пребори едновремено надигащата се обща вълна на БСП, ДПС и кукловодите. Зад нея стояха много пари и интереси, засегнати от операциите на Борисов и Цветанов. Нужно бе дясно ветрило и то възможно най-скоро, защото време до парламентарните избори не оставаше.

Това не се случи, десните отидоха на избори по-разединени отвсякога. В резултат вещите съвети на двуликия адмирал, но не шефът на нацисткия абвер – Канарис – а неговият достоен наследник от Драгалевци.

Като че ли отдъхнахме облекчено, спецът по планова икономика и политикономия на комунизма се оттегли да пише книги. Също като неговия стар боен другар – Ахмед Доган. През това време злополучната номинация за председател на ДАНС даде нов шанс пред десните. Шанс пропилян като ударът на Йовов от Левски срещу Удинезе.

„Съединението прави силата“, но няма да стане ако старите разединители не престанат да регулират политическите процеси. Лошото е, че техните наследници ги наподобяват по уродлив начин.

А Олигарски ще си управлява, по простата причина, че докато умните се наумуват, лудите ще се налудуват.