Днес дойде ред и да изберем едно от писмата, които получихме. То е на Милена Пехливанова:

Селото, чието старо име е Хадърча и в което преди 147г. се е родил Учителя Беинса Дуно, се намира на 30 км северозападно от Варна. Решението да отидем там точно на Великден се оформи, след като се срещнахме с директорката на училището му - ОУ "Христо Ботев".  
Това беше една от онези "случайности", на които човек попада, когато е готов за тях.
Та, след любезната покана на младата, усмихната и наистина отдадена на децата и професията си директорка, няколко единомишленици със семействата и приятелите си решихме тази година да зарежем роднинските условности, характерни за празника, и да посветим деня на себе си.

На срещата във Варна се събрахме повече хора, деца и коли, отколкото очаквах, тръгнахме съвсем навреме и стигнахме до селото изненадващо бързо, по хубав път и в слънчево, макар и ветровито, време. В самото село малко трудно намерихме училището, където постепенно се събрахме всички, които искахме да го разгледаме. Останалата част от хората се бяха отправили направо към Пикник Николаевка – поддържан обект на брега на красивия едноименен язовир с беседки, барбекюта, свежо поникнала зелена трева и красиво оформени дървени стълби.
Дворът на училището, което специално бяхме дошли да разгледаме, беше добре оформен, видимо с любов и желание да е чисто, хармонично и красиво. Пролетната зеленина галеше погледа ни, откриващата се гледка на горички и стада надолу по хълма отпускаше душата ни, а слънцето развеселяваше телата ни.  

В съседство, почти в училищния двор, имаше недовършена красива къща, за която разбрахме от домакинята, че е точна възстановка на родната къща на Петър Дънов, реално намирала се надолу по хълма. Къщата става страхотна, с дух и излъчване на истинска светиня. Мисля, че не случайно я нарекох (уж грешка на езика) църква, докато отговарях на дъщеря си какво е това място, на чиято веранда сме се покачили. Строежът се финансира с доброволни дарения към специална фондация "Духовни градежи". 

В момента в училището учат почти 160 деца, повечето от които идват всеки ден със специални автобуси от Варна. Първокласниците учат целодневно, а отскоро е разкрита предучилищна група за 5 и 6-годишни деца. Разбрах, че има деца, които не са се пригодили към училището в града, затова родителите им са купили къщи в селото и сега се чувстват добре тук.

След като децата ни (повечето в предучилищна възраст) се набесняха на воля на двора, криха се под дръвчета и храсти, катериха се по чешмата и обикаляха по примамливи отдалечени кътчета, влязохме да разгледаме училището и отвътре. Там нямаше много за гледане, затова пък имаше много за правене. И то се прави, макар и по-бавно и по-трудно, отколкото се прави в града. Важното е, че видях любов към децата, усетих ентусиазъм и витаеща духовност. Прекрасно!
След това се отправихме към съвсем близкия Пикник Николаевка по малка уличка с красиви ниски, почти кукленски, улични лампи. Единствената ми забележка е към липсващите и тук каквито и да било указателни табели, ориентирахме се от другите по телефона или от питане на местните хора, а може да бъде много по-лесно и приятно за всички.
По красиви стълби се спуснахме към брега на язовира, където беше чисто, уредено и учудващо за края на такъв хладен април зелено.  Огънят гореше, недостатъчните пейки и маси бяха пренебрегнати в полза на разпънати на тревата одеала, тоалетните бяха чисти и заредени, а детските съоръжения – чудесни.
Там всичко мина според очакваното – свобода, слънце, печено месо и картофи, битки с яйца, хвърляне на камъни от брега, смяна на мокри дрехи и обувки, рисуване в кратките мигове на мируване и много смях и приятелски разговори.

След този дълъг и богат на впечатления и игри ден, се чувствахме страхотно. Научихме нови неща, разгледахме нови места, запознахме се с нови хора, изумихме се от силата на благотворителността, потопихме се в аурата на учението и духовността. И всичко това – съвсем близо до града, както на повечето места в България. Само човек да има желанието и смелостта да си подарява по-често такива чудеса!